Един обикновен следобед
Разказ от Джина Маркова-Прат
Беше обикновен Лондонски следобед, което ще рече, че валеше. Много странен е дъждът тук – вали ситно, ситно, въобще не виждаш капките дъжд, просто целия въздух около теб е някакси влажен и мокър. Не усещаш кога започва да вали и кога спира. Всичко е сиво и мокро.
Той вървеше по улицата унесено без да вижда или чува нещо около себе си, без да знае къде точно отива. В устата си имаше лепкав вкус на евтина цигара и още нещо….дали снощи беше пушил само цигари? Опита се да си спомни къде беше снощи, но не можа – главата му беше празна и го болеше. Не можеше да мисли, не искаше да мисли, вървеше в мокрия сив следобед без да знае на къде. Изведнъж в съзнанието му изплува един ярък спомен от миналото – той и брат му ритат топка на тревата пред блока у дома. Те се смеят, подскачат, топло е, много е топло, споменът е наситен с жълти и оранжеви багри. Той е щастлив! Къде отиде това щастие, защо го изпусна, къде сгреши? Въпроси, въпроси, въпроси – не знаеше отговорът на нито един от тях…
Сигурно беше грешка да дойде да живее тук. Но тогава не мислеше така- беше само на 22 години, току-що завършил Художествената Академия в Софиа, пълен с ентусиазъм, млад и щастлив. Преподавателите казваха, че е много талантлив и всички очакваха много от него. И той самият се надяваше, че един ден ще нарисува своята “Мона Лиза”. Не, нямаше да бъде “Мона Лиза”, не обичаше да рисува хора – може би по-скоро свойте “Слънчогледи”. Природата го привличаше много по-силно. Рисуваше всичко около себе си – цветята, тревата, дърветата, планините, всичко, всичко, без отдих, без умора, със страст и любов. Но най-много от всичко обичаше да рисува морето. Всяка лятна ваканция отиваше на морето за 2-3 месеца. Купуваше от Софиа бои и платна, пълна чанта и заминаваше. Избираше си някое тихо и усамотено място, от където можеше с часове да гледа морето. Сядаше на някоя скала и се опиваше от мириса на солена вода и водорасли, оня неповторим и незабравим аромат, който само Черно море има. В краката му с бяла пяна се плискаха вълните – напред, назад, напред, назад, монотонно и ритмично. И цялото море с тоя жълт ситен пясък, с тия равномерни сини вълни приличаше на огромен пясъчен часовник, който отмерваше ден след ден, година след година, век след век. Толкова беше хубаво, можеше да седи така с часове. А после бързо нагласяваше статива и с няколко уверени движения поставяше контурите. Всяка есен се завръщаше в Софиа с куп картини, които винаги печелеха първите места по конкурсите и първи се разпродаваха по изложбите. Приятелите му се шегуваха – коя е русалката, която го вдъхновяваше?
Но това беше толкова отдавна, толкова отдавна, сякаш се беше случло в един друг свят и дори може би с едно друго момче. Сега той беше тук в Лондон, вървеше без да знае на къде, не беше платил наема за този месец, в джобовете си нямаше нито едно пени, лепкавият гаден вкус в устата му се засилваше и беше много много жаден.
Огледа се. Районът не му беше познат. Не знаеше колко дълго беше вървял. Наоколо къщите бяха малки, улицата беше мръсна. От дяснта му страна се полюшваше Темза, малко по-напред се виждаше мост. Запъти се на там.
Продължаваше да си мисли. Не можеше да разбере защо не се виждаха никакви хора. Къде отидоха всичките тези 11 милиона, които живеят в Лондон? Дали са щастливи или като него са притиснати в ъгъла без изход за бягство? Дали се крият там някъде в малките си къщурки или са побегнали нанякъде с колите си в турсене на неизвестното щастие? И как е възможно сред 11 милиона да се чувства толкова, толкова самотен? Въпроси, въпроси, отново въпроси… Не му се живееше повече. Не искаше да живее. Помисли си – ще скочи от моста. Студените мътни води на Темза ще го прегърнат и приютят трупа му. Ще намери спокойствие най-накрая – няма наеми, няма сметки, няма проблеми.
В този миг в съзнанието изплува образа на баба му. Съсухрена, малка старица, която по цял ден бродеше из апартамента, говореше си тихичко и все криеше нещо под престилката си. Когато не можеше вече да се оправя сама на село, родителите му я доведоха при тях в София. Беше й мъчно за село, за селския чист въздух, за кокошките по двора, за непрекъснатия концерт на птички, щурци и какво ли не още. Но никога не се оплака, вечно благодареше на Бога. Ама къде е тоя нейният Бог сега? А? Къде е? Има ли го изобщо? И ако го има, защо не се изяви? Не, няма Бог, със сигурност няма. Темза е неговото спасение, няма нищо заради което да се живее. Талантът му отдавна го беше напуснал. Не умееше да прави нищо друго. Миенето на чинии по ресторантите не беше достатъчно да му плати дори наемът….
Мисълта му се върна отново към баба му. Спомни си , че когато я погребаха, в ковчега до нея сложиха една малка оръфана Библия. Майка му не даваше, но баща му настоя. Каза, че я намерил под престилката й, здраво да я стиска. И това не можеше да проумее – та баба му не можеше да чете. Защо й е било цял живот да стиска под престилката си Библия? Помисли си, че в същност нищо не знаеше за баба си – какво е обичала и какво не, как в същност беше живяла? Единствено си спомняше как баба му го галеше по главичката като дете и му казваше, че много го обича и че всичко ще бъде добре. Е, ама не позна. Нищо не беше добре. А в същност може би точно това е имала пред вид – Темза и краят на неговите мъки. Какво е смъртта? Край на всичко? Черна дупка? Тъма….
Повдигна глава. Пред него беше мостът. Не беше усетил кога беше стигнал до него. Перилата на моста не бяха високи. Никак нямаше да е трудно да скочи. Темза продължаваше да се полюшва, мръсните й води лениво пълзяха надолу. Изглеждаше много дълбока.
Изведнъж на другия край на моста забеляза едно дете. То тупаше топка и се приближаваше бързо. От къде ли пък се взе това дете и то точно сега? Защо не си стой в къщи в това мокро и гадно време? В същност английските деца не са като българските – тях дъждът не ги притеснява, те са си свикнали с него. Детето беше вече към средата на моста. То тупкаше топката и подтичваше след нея. Топката се издигаше над главата му с криволичещи амплитуди, принуждавайки го да тича сякаш на зиг заг , за да я догони и хване, преди да я тупне отново. Изглеждаше весело и щастливо. Помисли си – само децата в този свят са щастливи, защото не знаят все още какво ги чака. Не можеше да откъсне очи от детето. Контрастът между това весело дете и неговите черни, мрачни мисли беше толкова голям, че той просто стоеше до перилата на моста и като хипнотизиран гледаше детето без да бъде в състояние да се помръдне. Топката правеше все по-големи отскоци, а детето продължаваше пъргаво да я догонва и хваща. Изведнъж при поредното тупване топката прелетя над перилата на моста. Детето подскокна след нея и се надвеси над моста в желанието си да я улови. Малкото му телце се напрегна и изпъна, не искаше да си загуби топката. Точно преди да я хване, краката му се подхлъзнаха по мокрия от дъжда мост, детето загуби равневесие и стремително полетя надолу към водата. Всичко стана толкова бързо, че за миг той дори си помисли дали това не беше само неговото въображение. Погледна надолу към Темза. Телцето на детето цопна в мътната вода. Помисли си, че точно сега беше моментът и той да скочи. Всичко щеше да приключи точно в този момент без повече мисли, без разсъждения, без проблеми… Топката се носеше леко по повърхността на водата и сякаш продължаваше играта. Изведнъж ръцете на детето се показаха над водата, след това малката му руса главичка. Погледите им се срещнаха. Детето не можеше да извика, само задавено кашляше, но очите му викаха вместо него. Погледът му беше пълен с живот, очите му крещяха : “ Помогни ми! Аз не искам да умра!”
Решението дойде само. То обхвана всяка клетка от тялото му. Той трябваше да спаси това дете, което искаше да живее. Нямаше място за колебание. Само с един подскок се преметна през моста. Скокът беше лесен. Тялото му се вряза в мътната вода. Загреба бързо. Ледената вода оказваше неочаквана съпротива. А как изглеждаше, че само мързеливо се полюшва. Затърси детето. Съвсем близо до него отново се издигнаха две малки ръчичики. И то се бореше, но явно не умееше да плува. Бързо стигна до него. Сега в главата му имаше само една единствена мисъл – да спаси това малко момче, което не искаше да умре. Гмурна се под водата. Започна да търси. Напипа го. Хвана го здраво и го издигна над водата. Дали детето беше още живо? Продължи да го държи над водата, оглеждайки се за брега. Заплува с всичка сила. С цялото си сърце искаше това дете да не умре. Искаше още веднъж да срещне погледа на сините му детски очи, пълни с живот, с радост, с очудване и веселие. Искаше му се пламъкът в тези детски очи да продължи да гори. Може би един ден това дете щеше да нарисува неговите “Слънчогледи” или пък да промени света по някакъв начин с неговата весела детска усмивка. Може би…
Изведнъж детето се размърда в ръцете му, отново се разкашля, от устата му потече вода. Неговото сърце подскочи, искаше му се да запее. Не мислеше вече за нищо друго. Плуваше към брега, усещайки все по-равномерното дишане на детето. Усмихваше се вътрешно. Един въпрос загложди съзнанието му отново. Дали пък наистина няма Бог? И ако има как би го намерил? Помисли си – баба му беше права, всичко ще бъде на ред !
