На Мама (Посветено на майката на Пастор Славчо)
От Джина Маркова-Прат
Бабушка зовяха те всички,
Деца, внуци и правнуци отгледа,
С любов се взираше в детските ни очички
Разказваше приказки и не една беседа.
Двадесет и две чеда ти изгледа,
Със мъдрост от Бога дарена,
При теб идвахме с болка или победа
Със детска тайна несподелена.
За всички ти имаше дума,
Блага и мека, с любов,
Мехлем за всяка рана ти придума,
И отговор точен на всеки наш зов.
За внуци и правнуци Бабушка ти беше,
Но за мен ти беше просто Мама,
Таз скъпа и свидна дума в ума ми звънтеше,
В пъстроцветна и красива гама.
Когато във къщи аз уморен се завръщах
И носех ти дарове от чужбина
В градината те намирах и те прегръщах,
Без отдих работеше там ти самина.
С очудване гледах доматите едри,
Лехите прави със лука и боба зелен,
Очите ти грееха, пълни със радост и ведри,
Животът ти в миг от мен бе преобразен.
“Вземи си, сине, аз цяло лято ги гледам за тебе
И чакам с търпение този миг вдъхновен,
Представях си как до мене ще седнеш
И моят самотен залък със теб ще е споделен.”
С любов и с радост аз гледах към Мама
И горд бях да бъда нейн син
Вкусът на тези домати и лука
Все още в ума ми стои несменим.
Деветдесети рожден ден празнувахме всички,
Със много радост и глъчка бе той,
Със правнуци духна свещички
Припомняйки мигове от живота свой.
В таз глъчка, в тоз радостен ден,
Над внуците дребни моят поглед се срещна със твоя,
Искра на любов майчина блесна за мен
Разбрах, аз бях твоят подарък във този свят ден.
За празничната трапеза сама ти всичко приготви,
Ни годините, ни умората ти тежаха,
Ти никога от нищо не се оплака
И все нас чакаше на вратата.
А при вечерния бриз под асмата,
На свойте дружки за Бог ти разказа,
И Бог в милостта си голяма
На всички тях им отвори сърцата.
Във честност и труд животът ти мина,
Съдбата – в борба непрестанна
И въпреки всичките трудни битки
Сърцето ти чисто и свято остана.
И сега, когато вече те няма,
Когато при Бога си ти,
Утехата само остана,
Че един ден пак ще видя, моята скъпа Мама!
