Копнеж по Бога
от Васил Василев
Когато сме самотни, а не знаем защо,
когато ни е тъжно, а няма от какво,
когато сме уморени, а се очаква да полетим,
когато не ни се пее, а искаме да помълчим
когато сме безпътни, а на пътя стоим,
когато сме гладни, а хляб в ръцете държим,
когато сме морни, а на легло лежим,
тогава за Теб копнеем,
тогава за близостта Ти милеем,
тогава на ум песни Ти пеем,
тогава за образа Ти лелеем,
тогава поток избликва в нас,
тогава мислим в захлас
за Теб и не искаме да спираме…
Боже, защо не те разбираме?
Та ти седиш винаги до нас,
та ти си в същност в нас,
та, Боже, какво толкоз умуваме,
та, Тате, защо толкоз тъгуваме,
когато те имаме винаги за себе си.
Любовта Ти е необятна,
любовта Ти е всеобхватна
и тя винаги ни държи.
Нима не знаем това,
нима не усещаме любовта,
нима може света с нещо да промени това?
Но ние пак жалеем,
но ние пак милеем
и за присъствието Ти копнеем.
Защото си ни създал за Теб,
защото сме разбрали, че съществуваш,
защото Ти от радост ликуваш,
че се завръщаме при Теб.
Боже, защо не замълчим?
Боже, защо напразно думи хабим?
Боже, ние не искаме да изпъкваме,
Боже, ние само Тебе изтъкваме,
но май не знаеме как.
Боже, прости ни,
Боже, Ти пак изтърпи ни …
Това комай свършване няма,
аз пак се взирам в захлас
и сърцето ми още копнее,
но ето обич вече ме грее
и ето усещам това,
и ето я Твойта ръка.
Ето тя е на мене,
не че не бе и преди,
но сега Ти се смили
и ме направи да разбера,
че Ти си винаги с мене,
дори до края на света.
Явно у мен има още от таз суета,
за усещане как да живея,
затуй аз те моля сега,
излекувай, Боже, и това
и направи Ти за мен вярата
да е в мойта душа основното,
да ме пази от недостойното.
Боже, Ти ме смути!
Боже, Ти ме притесни!
Аз объркан съм вече.
Боже, Ти Свой син ме нарече
и така във мене се врече.
Боже, Ти с правдата Си ме облече.
Боже, Ти в мене събра
и небеса и земя.
