Разгърнати простори
от Васил Василев
Кой каза, че Ти, Боже, отваряш вратите?
Кой каза, че разрушаваш стените?
Кой каза, че махаш прегради?
Кой тази проза във крехките ни душици насади?
Кой така ни измами?
Та, Ти с врати не работиш, пред Тебе няма прегради,
пред Тебе няма стени.
Ти, Боже, отваряш простори, Ти, Боже, даряваш мечти.
Ти, Боже, отместваш хоризонти, Ти просто даряваш очи,
с които да виждам красотата Ти,
с които да се радвам на делата Ти.
Ти, Боже, даряваш уши,
за да чуя песента Ти,
за да се приближа до ума Ти
и не пропусна съвета Ти,
за да чуя ответа Ти.
Ти ме правиш да усетя дъха Ти,
Ти ми даваш да видя лика Ти.
Ти отваряш в мен кладенци, които извират.
Ти отприщваш в мен мисли, които галопират.
Ти правиш това за мойта спасена душа.
Ти правиш от звуците музика,
Ти докосваш на арфата струните, Ти редиш римата в думите,
Ти правиш от словата стих, хармония Ти слагаш във всеки щрих.
От петната Ти правиш картините и слагаш нюансите в синонимите,
и нарисуваното Ти оживяваш, и образа Ти одухотворяваш.
Ти, Ти правиш всичко това за мойта спасена душа.
И какво общо имат тука стените?
И какво общо имат тука вратите?
И защо споменаваме преградите?
Та Ти правиш душата ми да пее, а слухът ми за Теб да копнее.
И мисълта ми да се вихри нагоре и да се чуди сама:
“От къде дойде тази красота? Къде беше скрито това?
Та него имаше ли го вчера? И от къде извира сега?
И няма ли вече да спре? Или все така ще тече?”
Боже, Ти правиш всичко това, за мойта спасена душа.
Боже, мой, Ти не отваряш вратите.
Боже, мой, Ти не събаряш стените.
Боже, мой, Ти не махаш преградите.
Та Ти правиш много повече от това.
Та ти съграждаш за мен небеса и ги простираш пред моите крака.
Та Ти отваряш за мен хоризонти, за да се рее мойта душа.
Ти очакваш със Теб да летя! Ти даваш мисли в ума ми,
Ти вдъхваш духа ми, Ти пулсираш в сърцето ми,
Ти променяш живота ми сив, Ти правиш ме да съм жив.
